Тук трябва да поуточним малко понятието за комуникация между системи. Самото наличие на две или повече обособени системи предполага, че те не могат да взаимодействат по произволен начин – в противен случай не бихме имали обособеност. Изобщо, съществуването на всяка система се свързва с удържането на определен порядък, с ограничаване на ентропията, тоест – с "ограждане", физическо и информационно, от външната среда. Обменът на информация между системата и средата (или между две системи) е ограничен в рамките на някакви канали. Принтерът, например, получава сигнали от компютъра само през паралелния порт, и по никакъв начин не може да знае съдържанието на цялата компютърна памет. И аналогично – компютърът няма откъде да узнае какво точно върши принтерът, той получава само сигнал за готовност и потвърждение за напечатания текст. По същия начин системните функции ограничават инфообмена между програмите и устройствата само до някакво малко количество предавани данни. Или – интерфейсът човек-машина: потребителят комуникира с компютъра посредством ограничен набор команди и действия, и получава в отговор също ограничена в даден формат информация.

Междусистемната комуникация по естествен начин предполага наличието на някакъв ЕЗИК. Всъщност интерфейсът – това е не само информационен канал, това е преди всичко общ език; по същество език са и системните функции, и протоколите за обмен на информация между устройствата, и командите на ДОС, дори – в някакъв смисъл – и графичният интерфейс на Windows, нали той също осигурява някакви команди/реакции. Изобщо, оттук нататък термините "език" и "интерфейс" ще ги смятаме за синоними.

Каква е ролята на езика в комуникациите? Без него, първо, системите няма да се разбират, но това е по-скоро следствие на друга, по-базисна негова същност. Ще дадем едно такова определение: "Езикът – това е сумата от знания, които едната система притежава за другата; това е наборът от понятия и представи, посредством които едната система мисли другата, и обратно". В случая с компютърните интерфейси това твърдение звучи малко смущаващо: как така едната система мисли другата? за какви представи говорим, щом тук системите не притежават съзнание, не са одушевени? Но все пак нека за момент си представим как например компютърът би могъл да възприема принтера. "Принтерът – би си мислил той, – е едно устройство, дето ако му подадеш един байт през паралелния порт и ако той не връща сигнал BUSY, след малко време ще потвърди, че е отпечатал байта." Или – какво биха си мислили програмите за дисковите устройства: "Те са едно такова нещо, дето ако изпълниш прекъсване 13H с еди-какви си стойности на регистрите, ще се случи еди-какво си и ще бъде върнат такъв и такъв резултат." Забележете: компютърът няма откъде да знае как точно принтерът управлява иглите на главата и има ли той изобщо глава. Програмите няма откъде да знаят физическата природа на дисковите устройства – как се въртят, как се записва информацията, и тъй нататък. Получава се нещо като зацикляне: системата А може да черпи информация за системата Б само през интерфейса, тоест – езика, и едновременно – езикът (интерфейсът) е всичко, което тя може да знае за другата система. (Възможни са и усложнения: ако системата А е свързана с Б не само пряко, но и през трета система В, тя ще възприема Б през два интерфейса – собствения и този на В.)

Горните разсъждения обаче се базират на случая, когато комуникиращите системи имат неизменна структура, тоест както те, така и интерфейсът между тях са твърдо зададени и не се влияят от обменяната информация; това са системи, неспособни на САМООБУЧЕНИЕ. Всички компютърни устройства, които дадохме като пример, са именно твърдо програмирани системи. Другият случай обаче – на самообучаващи се машини – е много по-интересен като динамика и качествени ефекти. Затова сега ще разгледаме интерфейса, посредством който едни такива системи – а именно, хората – възприемат света около тях.
 
 

Юзърът възприема компютъра като "черна кутия": еди-какви си команди на входа водят до еди-какви си реакции на изхода, но вътрешното функциониране на машината е неизвестно, скрито за него. Дори да вземем такъв факт, като ръководствата от типа User's guide, User's manual и други подобни: в тях се третира само интерфейсът със системата, а не някакви по-дълбоки принципи на функциониране. Ако искаме, можем да мислим, че юзърът е създаден като такъв именно от User's guide и User's manual, от юзърно ориентираната информация, погълната от него; така софтуерната индустрия, която произвежда операционни системи и програми, едновременно с това произвежда и техните юзъри.

Вижда се как самото понятие за интерфейс разделя хората на две неравноправни групи: едни, които пасивно го използват и други, много по- малко на брой, които го създават и произвеждат, тоест – имат ВЛАСТ над първите. Властимащите – това са програмистите, и фактът, че юзърите трябва да плащат за ползваните от тях програми, съвсем не е най-важният аспект на на властта им. Много по-важно е друго: насаждането на шаблона "черна кутия" води до информационна зависимост – и чак оттам до икономическа такава – на юзърите от програмистите; фактът, че първите остават невежи в областта на компютрите, автоматично прави необходими вторите, за да поддържат технологията.

Това твърдение подсказва, че подобен начин на мислене, ограничаващ знанията за някакъв обект само до неговия интерфейс, не е привилегия само на компютърната област. Да вземем битовата електроника – телевизори, касетофони, перални и прочие; обикновеният човек, тоест техният "юзър", знае само кое копче за какво служи, като от вътрешното устройство разбира съвсем малко – или нищо. При колите случаят е горе-долу същият, независимо че у нас в България доста голям процент хора сами си ги поправят, ако се наложи; но на Запад, където е най-развита автомобилната индустрия, средният собственик на кола се страхува да бърника из мотора и разчита единствено на сервизите. Изобщо почти всички съвременни технически устройства имат юзъри, специалисти и интерфейс, който разделя сферата на компетентност на едните от тази на другите.

Тук може да се направи една много интересна хипотеза. Да я кажем така: "При нормални условия всеки технологически интерфейс е спрегнат с някакъв социален интерфейс". Какво подразбира това изказване? Разделението юзъри/ специалисти, индуцирано от технологията, освен всичко друго е обществено разделение, и формира свой социален интерфейс. Такива интерфейси са софтуерната индустрия, индустрията за битова електроника и т.н.; през тях взаимодействат юзъри и специалисти, неможещите и незнаещите се свързват със знаещите и можещите. (От своя страна, различните видове индустрии са части от един по-общ интерфейс – този на икономическото разделение и взаимодействие, на парите.) Така технологията се показва пред нас и като социален феномен; уговорката за "нормални условия" идва да ни предупреди, че е възможно тази социализация на технологията да не се състои поради някакви дефекти на обществото. Последният въпрос обаче е малко страничен, пък и доста сложен; нека не се отвличаме от нашите разсъждения.

Ако трябва да сме съвсем точни, дори в случая с компютрите не можем да говорим за единно деление на юзъри и програмисти. Дори има нещо друго, по- дълбоко. Казахме вече, разбирането на юзъра за системата се ограничава само с нейния интерфейс, командите на "черната кутия". Но може би някой си мисли, че в общия случай мисленето на програмиста е съвсем разкрепостено, несковано от интерфейсни ограничения? В никакъв случай! Ето приложните програмисти: те работят на езици от високо ниво (например Паскал или C), ограничавайки диалога си с компютъра в рамките на съответния набор от оператори, функции и процедури. Много популярни станаха напоследък специализираните средства и инструменти за създаване на програми (toolkits, development kits), както и визуалните среди от типа на Visual Basic, Delphi и други, които съвсем свеждат дейността на програмиста до просто боравене с един наистина удобен и гъвкав, но все пак ограничен интерфейс с машината. Може би само на разработчиците на ОС не е позволено да ограничават знанията си по такъв начин: нали те създават системата, трябва да планират и контролират всички аспекти на нейното поведение... Получава се нещо като йерархия от интерфейси: разработчиците на ОС създават набора от системни функции, на тяхна база системните програмисти създават средства за работа на приложниците, които на свой ред пишат програми, предназначени за крайните юзъри – и всяко звено от тази йерархия свежда знанието си за системата предимно до интерфейса с някои от висшестоящите звена.

Възниква въпрос: не съществуват ли хора, които мислят компютрите и изобщо техниката извън схемата "юзър/програмист", т.е. извън ограниченията и властта на интерфейсите? Макар и немного на брой, но съществуват. Тях обикновено ги наричат ХАКЕРИ.
 
 

hacker [хакер] – 1) програмист-фанатик (занимаващ се с детайлно изучаване на изчислителните системи с цел разширяване на възможностите им)
     2) плодовит програмист (бързо пишещ качествени програми)
     3) познавач (на конкретна система)
     4) експерт (в някаква област от знания)
     5) хакери, каймакът на програмисткото общество
и чак на последно място
     6) компютърен хулиган.

Нещо подобно виждаме в "Наръчник на хакера" от Хюго Корнуол: "Думата "хакер" се използва в две различни, но свързани значения: за някои хакерът е просто компютърен ентусиаст от произволен тип, който обича да работи с компютри заради самите тях, вместо да ги използва за целите на някаква компания или изследователски проект... И другият, по-ограничен смисъл: хакването се състои в опити за непозволен достъп до компютри, за да се разбере какво има в тях... Повечето хакери не се интересуват от извършване на крупни мошеничества, променяне на банкови сметки, данъчни или други данни."

Всъщност, при появата си през 60-те години понятието "хакер" въобще не е притежавало каквото и да било криминално значение. Този термин се появява в кръговете около Масачузетския технологичен институт (MIT), и с него са наричали компютърни маниаци от всякакъв вид, интересуващи се от компютри и програмиране заради самите тях (вместо, както е прието – от парите и социалния статус, които могат да извлекат от тях). Чак по-късно, през 80-те години, и под влияние на научно-фантастичното направление "киберпънк" – "хакер" почва да означава човек, който прониква нелегално в компютърни системи, до които иначе няма право на достъп. Вече след това под този термин се прикрепват и писачите на вируси, софтуерни пирати, фрийкъри, кракери и т.н., и се формира днешният "компютърен ъндърграунд".

За феномена "хакери" е писано много – какво ли не, от кого ли не, включително и от самите хакери. Огромен брой текстове по този въпрос циркулират в електронен вид из Интернет и разните BBS-и; най-интересните от тях, които ми идват наум, са "Approaching zero" на Пол Мънго и "The hacker's crackdown" от Брус Стърлинг. Популярните истории за "истинския програмист" също в известен смисъл принадлежат към хакерския фолклор. Тук няма да повтаряме съдържанието на всички тези текстове: повечето хора от компютърните кръгове са ги чели, а който не е – хубаво е да ги поразгледа, няма да съжалява. Тук ние обаче ще върнем понятието "хакери" малко назад, към първоначалното му значение от 60-те години, за да отделим неговата най-важна смислова компонента, а именно – преодоляването на интерфейсните ограничения в отношението на хакера към техниката.

И наистина, кои черти и качества на хакера го отличават от "нормалния" програмист? И двамата притежават познания в компютърната област, но с какво се различават тези познания? Ето, според нас, с какво. "Нормалният" програмист, не-хакерът, вече казахме, че ограничава работата си с компютъра до нивото на някакви езици, функционални и визуални интерфейси, които предварително е изучил от литературата. Докато хакерът си поставя за висша цел да узнае за системата ВСИЧКО, да може да комуникира с нея НА ПРОИЗВОЛНО НИВО (чак до машинните инструкции), тоест – да навлезе чак до най-интимните нейни механизми и тънкости. Но това означава, че той се измъква от рамките на езиците и интерфейсите, преодолява тяхната власт! (А това е властта на софтуерната индустрия, произвела и предписала тези езици и интерфейси.) Хакерът е "познавач" и "фанатик" (в светлината на цитирания по-горе речник) именно поради разкрепостеното си, евристично, неформално отношение към компютрите, което го прави много по-можещ и разбиращ от простия програмист, скован от предписанията на интерфейсите.

(Трябва да отбележим, че "лошите" хакери, писачи на вируси, кракери и т.н. също са със свръхевристично и неформално мислене спрямо компютрите. Разните мушмороци, които са се научили само да пускат готови троянски коне и да изпросват по телефона номера на кредитни карти, дори никой не ги брои за хакери. За тях истинските хакери си имат специална думичка, при това със силно презрителен оттенък – "ламери". Ламерът – това е юзър, ползващ наготово вече създадени "хакерски" интерфейси.)

Като следствие от разкрепостеното мислене на хакерите идва и любовта им към недокументираните и нетривиални трикове. Всички те, и особено писачите на вируси, използват както разни удобни бъгове на операционните системи и програмите, така и недокументирани или слабо познати функции. Например Робърт Морис, създателят на знаменития мрежов червей от 1988 година, използва един люк, оставен от програмиста в програмата Sendmail w някои версии на UNIX: как той узнава за този люк, остава неизвестно. За "истинските програмисти" се говори, че обичали да ползват FORTRAN на по- старите машини (от типа на IBM 360/370), понеже в тях можело да променят кода на операционната система посредством отрицателни индекси на масивите. А прочутият вирусописач Dark Avenger в едно писмо от 1990 г. до списание "Компютър за вас" твърди, че пет години е събирал информация за MS-DOS и сам е дезасемблирал голяма част от него, за да добие пълна представа за истинските му възможности.

Тук е мястото да направим едно наблюдение, към което ще се върнем и по-късно и което касае социалната роля на хакерите. В криминалния смисъл на този термин ( = крадци на информация и писачи на вируси) те са по определение асоциални елементи, "компютърен ъндърграунд", и официалното компютърно общество не ги приема в себе си, държи ги на разстояние и евентуално плаши децата (и гаргите?) с тях. Но интересно, че "добрите" хакери, фанатиците, разбирателите и гениите, също са в известен смисъл асоциални! Наистина, "компютърното общество" – това са хората, отговорни за обслужването на технологията, за поддръжката на интерфейса между юзърите и техниката; те са своеобразно "тяло" на пазарния ( = социален!) интерфейс на компютърната индустрия, и съответно имат пряка изгода от неговото функциониране и растеж. Докато хакерите, казахме вече, се интересуват от компютрите първо заради самите тях и чак накрая – заради възможна парична изгода и външни изисквания на юзърите и пазара. (Докато официалните компютърни хора, в качеството си на пазарно тяло на технологията, се мотивират от печалбата, клиентите и само косвено – от техническите моменти, доколкото те осигуряват печалба и клиенти.) Те, с други думи, хакват не само компютърния интерфейс, но и спрегнатия с него социален интерфейс! Може би затова макар хакерите да са компетентни хора, но те винаги остават чужди за професионалните компютърни кръгове, не се интегрират в тях и по тази причина ги смятат за чудаци и маниаци, които може да са гениални, но са социално безотговорни. Социална роля по отношение на технологията хакерът изобщо не притежава; той не е отговорен да я поддържа (като програмистите), но е свободен от информационната власт, заложена в нея от производителите под формата на интерфейси.

Както юзърът, така и хакерът е понятие, обхващащо цялото поле на техниката. Като пример ще обясня как хардуерните хакери отключват GSM- телефони – самият аз съм се бъзикал с тях известно време и имам все някаква представа за техническите подробности.

Добре известно е, че цените на новите GSM-апарати у нас са безбожно високи – по няколкостотин долара. Същите телефони в чужбина вървят на старо най-много по стотина марки, и нашите куфарни търговци масово ги внасят от Запад. Обикновено обаче апаратите са заключени така, че да работят само с местния GSM-оператор; за да работят у нас, трябва да се препрограмират. Програматори на телефони съществуват за всички марки и модели, но първо са много скъпи, и второ – имат ги само в специализираните сервизи. Какво предприема хардуерният хакер? Първо, той може сам да си направи програматор – схеми на такива устройства за някои телефони могат да се намерят из Интернет. Те са прости, една интегрална схема и няколко елемента около нея, и от едната страна се включват към куплунга на апарата, а от другата към серийния порт на компютъра, и се пише една елементарна програма, която изпраща необходимите команди и данни. Но ако нямаме схема на програматор, и ако не знаем протокола на куплунга – какво да правим? Като начало разглобяваме телефона; на основната платка, освен процесор, флеш-памети и разни по-ситни елементи, обикновено има един осемкраков чип – сериен EEPROM. Тъкмо в този чип се държат данните от менюто на телефона, серийния му номер (IMEI), а също така някои данни за оператора, към който е включен. Чипът е стандартен, професионален програматор за него може да се купи за $1600, а който няма толкова пари – може сам да си направи; нужни са само два транзистора, три съпротивления, известно количество голи жици, това нещо се връзва към паралелния порт на компютъра и се пише една програма на Асемблер от стотина команди, която всъщност върши всичко. Как се прилага това към нашия телефон? Взема се един отключен апарат, прочита се неговият EEPROM и се записва едно към едно в EEPROM-а на заключения телефон; на такива апарати с еднакви данни и серийни номера в паметта им викат "братчета". Понякога обаче подлеците производители правят мръсен номер – слагат контролна сума във флеша, така че ако се копира чипът едно към едно, телефонът усеща измамата и блокира тотално. Това може да се избегне, ако хакерът разбере в кои точно полета се намира важната за него информация и кои други може да изменя, че да добута контролната сума до колкото трябва – но тази процедура е доста тънка, може да се блокира някой и друг телефон, докато се уцелят нещата.

Хакерите обаче не се плашат много от такива подробности: тях хич не ги е страх да бърникат там, дето останалите не смеят да пипат. И изобщо – обичат да се захващат с неща, дето не им е работа да знаят как стават.
 
 

Езикът играе ролята на своеобразна "генетична памет" на обществото. От една страна, той съдържа в себе си всички общи понятия, знаци, символи и ценности, поддържа (и обновява) техния смисъл. От друга страна, езикът стои в основата на инфопотоците в социума, чрез които понятията и символите, приети за нормални в обществото, се усвояват от отделните хора; тече процес на обучение на техните НЕВРОННИ МРЕЖИ.

Концепцията за човека като обучаема и самообучаема невронна мрежа (НМ) показва качествено различните функции на човешкия език в сравнение с компютърните интерфейси, за които стана дума по-горе. За разлика от устройствата с твърда логика, НМ подлежи на съществено обучение. То играе същата роля, както програмирането на дигиталните устройства, но ако последните се програмират външно, от някой, който е ОТВЪД всички системи, интерфейси и езици,⁽³⁾ обучението е процес, чрез който мрежата сама или посредством учител усвоява структурата на външните инфопотоци – тоест, структурата на езика-интерфейс. При това вътрешното състояние на НМ (в смисъл на понятиен апарат и асоциативни връзки) зависи само от обучаващия инфопоток. Обучението, поне в идеалния случай, води до това, че НМ напълно усвоява правилата на езика, ограничаващ (в смисъла на интерфейс) породената от него информация.

Една голяма част от нашия език се отнася до реално съществуващи предмети и явления. Човек получава информация за тях не само посредством думите, но и направо през сетивата си, и сетивната информация служи като своеобразен критерий за истинност на езика. Съществува обаче един голям клас от понятия, информация за които човек може да получи само непряко, анализирайки потока от думи – просто защото тези понятия нямат материално битие. Те съществуват само в езика, тоест в съзнанието на хората, и влиянието им върху реалния свят е непряко, резултат на индуцираните от тях в обществото действия и очаквания. В тази група влизат всички абстрактни идеи, морални и ценностни понятия: ние разбираме какво значат думи като "бог", "вяра", "истина", "грях", "справедливост", "душа", "предателство", "патриотизъм", "валутен борд" и много други, но тези неща съществуват само и изключително в съзнанието ни. Ние сме били ОБУЧЕНИ на бог, вяра, душа и валутен борд, ние сме ги извлекли от обтичащия ни езиков поток, в който от детството до смъртта си е потопен всеки от нас. И след като сме ги извлекли - почваме да възприемаме света през тяхната призма, през техния интерфейс.

И така, езикът е интерфейс между човека и обществото, или между отделните хора – това го изяснихме. Но има нещо още по-дълбоко и коварно. Как аз възприемам себе си? През призмата на същия език, чрез който мисля и останалите. Между мен и мен стои невидим посредник-интерфейс; той ограничава и канализира отношението ми към себе си, желанията ми спрямо себе си, знанията ми за себе си. Интерфейсът-език – това е форма на власт на обществото над мен.

Една много мъдра мисъл в тази посока чух да излиза от устата на шефа на компютърната фирма "ZmeY Soft": "Всеки от нас е юзър на самия себе си".

Как бихме могли да тълкуваме това? Вече видяхме, че всеки (технически) интерфейс разделя хората на два вида – юзъри и програмисти. В случая със социалния език това на пръв поглед не е така: изглежда, че спрямо него всички нормални хора са юзъри – доколкото всички са под властта на езика, – а програмисти изобщо няма, доколкото юзърите се генерират от само себе си, усвоявайки структурата на инфопотоците. Това обаче не е вярно.

Първо, инфопотоците не текат сами по себе си: съществуват хора и цели прослойки, които се занимават с тяхното поддържане, направляване и контрол. Например, в средновековието това е църквата; по-късно, в новото време – интелигенцията (в най-широкия смисъл на думата); през нашия век на преден план излизат медиите, шоу-индустрията, пропагандата. Всички тези хора и социални институции се занимават, по израза на Ивайло Дичев, с производство на език. Можем да ги наречем "езикови инженери", или "езикови програмисти", или, което е същото – "социални програмисти"; нали когато се изменя езикът, се изменя и светът ни, и обратно.

Масовите хора, клиентите на инфоиндустрията – това са социалните юзъри. Те са най-подвластни на езика – макар онези, които го произвеждат, също да са под неговите ограничения, но пък те упражняват власт над юзърите като производители на интерфейса, като техни "програмисти".

Освен това, понятието за социален език не се изчерпва само с естествения човешки такъв.

Да вземем например парите: те също са в някакъв смисъл език, всеобщ икономически интерфейс. Или – административният и бюрократичен език на документите, правилниците, законите: той (както и парите) е формализиран, УМЪРТВЕН език, чиято валидност се поддържа от някакви институции, а не просто от общуването между хората. В този контекст на разсъждение може да разделим социалните интерфейси на два типа: език от първи род (естествен, който може да съществува без всякакви институции) и от втори род (формален, институционализиран, умъртвен език).

Институцията – това е социална технология, физическото тяло на интерфейса от втори род, а хората, които я поддържат и обслужват – те са социалните програмисти. Обратно, юзърите на институцията – това са простите хора, които боравят само с нейния вход/изход; с други думи те са подвластни на ПРОИЗВЕДЕНИЯ ОТ НЕЯ код и нямат информация какви точно процеси текат зад нейната фасада.

Виждаме как и естественият, и формалният умъртвен език индуцират едно и също социално разделение на юзъри/програмисти, както е случаят и с техническите интерфейси. И сега по естествен начин възниква въпросът: съществуват ли социални хакери? Хора, чието отношение и представи за Системата ( = света) излиза извън термините на произвеждания от обществото език – т.е. хора, неподвластни на езика?
 
 

Тук има и нещо друго, още по-дълбоко. В началото казахме, че понятието за интерфейс се появява навсякъде, където имаме комуникация между системи. Ако между две системи интерфейс няма, това означава, че те или изобщо не си взаимодействат, или пък не са достатъчно обособени, намират се в състояние на взаимопроникване и дори не можем да ги смятаме за отделни системи. Приложени към човешкото общество, тези разсъждения идват да ни кажат, че интерфейсът-език, освен всичко друго, осигурява и обособеност на индивидите в социума, показва, че властта на другите върху мен се ограничава в някаква форма, оставяйки ми известна самостоятелност, свобода. Да "хакнеш" човека – това означава да го лишиш от прикритието на интерфейса с околните, да разрушиш границите на личността му, да го направиш "прозрачен" и безкрайно манипулируем. Но какво значи – да хакнеш обществото? Или някоя негова част, някоя социална институция или културна форма?

Институцията, казахме вече, е всъщност интерфейс – през нея хората взаимодействат помежду си и с обществото. Например държавата: хората, от една страна, плащат данъци, а от друга – очакват в замяна тя да защитава правата им (борба срещу престъпността, пенсии и т.н.). Достъпът до държавата, поне по идея, се ограничава с интерфейсите-институции; простите хора не могат да знаят как точно работи данъчната бюрокрация или какви са интимните механизми на функциониране на съдебната система. Но това е само по идея, защото някои други хора притежават значителна "недокументирана" информация за вътрешното функциониране на държавната машина, за процесите, течащи зад нейния интерфейс. За тях държавната машина е "прозрачна", манипулируема (примерно – чрез свои вътрешни хора в нея), интерфейсът й е преодолим – те много добре знаят, че могат и да не плащат данъци, стига да са достатъчно хитри. В този аспект излиза, че данъчните мошеници, кредитните милионери и т.н. са нещо като финансови хакери.⁽⁴⁾

Или още един пример: съдебната ни система. Патриархът на шопските юристи Вуте е казал: "Законо е врата у поле – само улавите минават през нея". Още повече наблюдава се такова явление: онези, които коват законите в парламента, гледат да оставят в тях повечко задни вратички, че да могат после те, ковачите на закони, да се измъкват от властта на собствените си творения. Този трик обаче поразително прилича на "люковете", оставяни понякога от компютърните програмисти в защитите на информационните системи, които изграждат за фирми и банки; използвайки тези люкове, те после могат да хакнат защитата, ако примерно фирмата вземе и ги уволни. В такъв смисъл може да се говори за "юридически хакери", "юридически кракери" и евентуално "юридически вирусописачи"; изобщо правните среди у нас се оказват изоморфни на компютърния ъндърграунд – целта на дейността им е не съобразяване с интерфейса на законите, а неговото заобикаляне.

Един много характерен пример за социален интерфейс е християнската култура в средновековна Европа. Тогавашните католически догми са делели хората на три категории: Пастири (свещеници, монаси, изобщо църковната йерархия), Кучета (войска, стражи, изобщо светската власт) и Стадо, Паство (простолюдието). Пастирите по идея се грижат за стадото, вардят го с помощта на кучетата да не го изядат вълци и прочие – е, ясна работа, освен това го доят и стрижат, но това не е толкова важно. Но ако се абстрахираме от кучетата, самото разделение пастири/стадо точно повтаря разделението програмисти/юзъри! Църквата се представя пред нас като интерфейс: спасението на стадните души, и изобщо всички въпроси и грижи около догмите на вярата са предоставени на пастирите, докато за паството остава само съмнителната привилегия да им вярва. (Тогава тъкмо така са наричали хората - ВЯРВАЩИ; не юзъри или потребители, не "трудещи се", както беше при комунизма, а вярващи.) Но има ли в църковната система хакери? Да, и това са еретиците! Наистина, средновековният еретик се е отличавал именно с това, че каноничният интерфейс-език не го е задоволявал, той е търсел други, по- дълбоки, апокрифни източници на религиозна и изобщо всякаква информация; оттам пренебрежението към догмите и обредите, налагани от пастирите. Тоест - на езика на компютърните термини – еретикът се отказва от църковния User's Guide и User's Manual, скъсва с юзърското отношение към системата, търсейки да разкрие света извън шаблона на каноничния интерфейс.

Какво излезе от тези разсъждения? Социалният хакер – той е еретик, във всичкия възможен смисъл на тази дума, но най-вече – човек, който умее да преодолява индуцираните от обществото МИТОВЕ. По същество той е АСОЦИАЛЕН елемент – това се вижда на всичките горепосочени примери, а и същото показахме в предишните раздели за компютърния хакер. Той, за разлика от социалния "програмист" (който също е в специални отношения с митовете и езика, понеже ги поддържа и произвежда), не заема специално място в обществото. С действията и разсъжденията си хакерът непрекъснато подрива авторитета на социалните интерфейси (в последния пример – интерфейса пастири/стадо); той преодолява властта на някаква част от тях, на някакви понятия и знаци, като им влиза в гръб, прави ги "прозрачни" и ги манипулира с помощта на други.

Къде да търсим социалните хакери? При всички случаи – далеч от върховете и хайлайфите, встрани от информационния мейнстрийм на медиите и професионалните интелигентски цехове. Хакерството е дейност асоциална, дори в известен смисъл антисоциална – то подрива информационните и ценностни устои на обществото, сее смут и неверие към неговите интерфейси. Проблясъците на хакерска дейност се мяркат в информационния поток на културата ни като редки, случайни и несвързани актове, събития и текстове, като отделни "кванти съмнение". С такива кванти се сблъскваме всички, но 99% от хората просто не ги забелязват. Само малцина успяват да съзрат в тях нещо важно, и само у тях това съмнение създава необходимия глад за нова недокументирана, извънпотокова информация, тоест за нови кванти съмнение...

Един класически според мен пример за социално хакерство – това са законите на Паркинсън: за чиновниците и бюрокрацията, за банкетите и коктейлите, за научните списания, за пенсионирането на началниците и тъй нататък. С помощта на своите хитро конструирани разсъждения, Паркинсън сякаш просто лишава от основи целия свят на администрацията и чиновниците, заобикаля и "деконструира" техния език, отнемайки неговия смисъл. Близки по дух до законите на Паркинсън са законите на Мърфи, както и принципът на Питър за некомпетентността в йерархиите.

В някакъв смисъл социални хакери бяха навремето дисидентите в бившия източен блок. "Дисидент" означава буквално "несъгласен"; така в средните векове са наричали разколниците и отцепниците в църквата, т.е. не чак еретици, но почти. Дисидентът (източен, западен, все едно какъв) е несъгласен със Системата – и я хаква, доколкото му стигат силите и познанията.⁽⁵⁾ Същото е в сила и за писателите-сатирици от близкото ни тоталитарно минало – Радой Ралин, Мирон Иванов, а в Русия – Владимир Войнович, Феликс Кривин... Със своите езоповски инструменти те атакуваха официалния бюрократичен и идеологизиран език на социализма, хакваха каноничния партиен интерфейс.

Като социален хакер е действал в своето време, колкото и идиотски да звучи, Маркс – неговата критика на буржоазното общество е имала за цел да се излезе от неговите привидности, да се погледне света в термините на някакъв алтернативен социален език. Показателен е девизът на Маркс – "Подлагай всичко на съмнение!".⁽⁶⁾ (Изобщо, СЪМНЕНИЕТО – това е най-важното оръжие на хакера, основен мотив и двигател в търсенето на антиинтерфейсни инструменти и трикове.) Има и редица известни имена в областта на хуманитарните науки и направления, чиито работи също са насочени към деконструкция и преодоляване на властта, заложена в нас от езика: тук бих посочил Жан Бодрияр⁽⁷⁾, нашия Ивайло Дичев, сигурно има и други. Те, макар да се намират донякъде в ролята на "езикови инженери" (т.е. тяхната роля е да поддържат социалните технологии, а не да ги хакват) – но търсенията им гонят не обслужване или развитие на езика-интерфейс, а напротив, разкриване и преодоляване на властта му над обществото и хората.

И така, популацията на "социалните хакери" съществува, макар че не е особено многочислена – по процент е дори по-малка от компютърните хакери спрямо юзърите. Разбира се, процентите могат да варират във времето и пространството: ето, всички знаят, че по концентрация на хакери на глава от компютърното население България води западните страни поне с един порядък преднина. Или – бумът на радикалното социално мислене (бих казал, и на мисленето изобщо) в Америка и Западна Европа от края на 60-те години; той индикира временен взрив на хакерските усилия и временно компрометиране на социалните интерфейси (войната във Виетнам, сексуалната революция и др.).

Тук е мястото, след като изчислихме дисидентите и радикалите от 60-те години като социални хакери, да отбележим едно важно наблюдение. Повечето западни компютърни и технически хакери СЪЩО са хора с радикални и донякъде анархистични виждания за обществото (случаят с източноевропейските е малко по-особен, понеже и ценностите в тези страни са изкривени по друг начин). Този факт показва, че те се отнасят еднакво хакерски и към техническите, и към социалните интерфейси; с други думи – хакерството е не професия, а начин на мислене, ОТНОШЕНИЕ КЪМ СВЕТА (и към себе си). Една показателна подробност: Брус Стърлинг проследява корените на хакерския ъндърграунд, от една страна, до студентите от MIT и Станфорд, а от друга – до движението на йипитата⁽⁸⁾ от края на 60-те години.

И още един въпрос без ясен отговор застава пред нас в края на този текст: каква е ролята на хакерите (в най-общ смисъл на думата) в човешкия прогрес и човешкото развитие?
 
 

Всъщност посредниците – това са хората, обслужващи някакви интерфейси. Да вземем примерно парите като глобален интерфейс в икономиката: тяхната същност е строго информационна, те са "средства" – чрез тях човек може да постигне някакви свои цели (примерно – да се наяде и напие). В един момент в историята обаче тези средства придобиват "тяло" – банкери, финансисти и т.н.; паралелно с това самите пари от средство се превръщат в цел на икономическата дейност (по Маркс: схемата стоки-пари-стоки' се превръща в пари-стоки-пари'). Аналогично нещо се случва и на ниво производство: според Ивайло Дичев, машина-технология-машина' става технология-машина- технология', технологията от посредник в производството се превръща в изходен пункт.⁽⁹⁾ Парите, технологиите – това са информационни съставящи на света, стоките и машините – материални. Така че споменатите процеси са просто стъпки от движението на човечеството по пътя към информационно общество – стъпки, чрез които информацията от средство се превръща в цел.

Едновременно с това, в цивилизационен план тече още един важен процес: прогресираща специализация във всички сфери на човешка дейност. Все по- голяма част от нашите жизнени дейности ние поверяваме на нарочни хора и институции. Храната и дрехите ни се произвеждат индустриално, вещите и домашната техника – също; за здравето ни отговарят лекарите, адвокатите – за юридическото ни положение, попзвезди и шоумени произвеждат развлеченията и свободното ни време, капитала ни го управляват фондове и финансови къщи, и тъй нататък. Моят живот почва да зависи от все повече и повече хора (и едновременно с това – моят труд се реализира сред други хора, клиенти). Все повече и повече хора имат власт над мен – и в резултат, аз съм в състояние да оценявам и контролирам САМ все по-малка част от живота си и от самия мен. За областите от живота, които съм отдал в разпореждане на другите, аз получавам информация предимно от рекламен и елементарно-юзърски характер. Аз съм отделен от тях (или от себе си – това е едно и също) с ИНТЕРФЕЙСИТЕ на пазарното разделение и нарочните отрасли и институции – и броят и разнообразието на тези интерфейси расте главоломно.

Но интерфейсът – това е информационно понятие: класически пример са парите като пазарен посредник. По-горе казахме, че информацията от средство се превръща в цел на нашата дейност, еманципира се от материалния свят; другият начин да кажем това е, че интерфейсите между човека и околния свят (а също – между човека и самия него) от средство се превръщат в изходен пункт, цел и мотив на социалната еволюция.

Това твърдение-хипотеза влече със себе си един показателен извод. Ако си спомним, че интерфейсът е по същество власт на едни хора над други, то излиза, че върху съвременния човек се упражнява все повече и повече власт, и именно тази власт е цел на социалното развитие. Обществото се представя пред нас като самонапрегната конструкция: равновесието между неговите елементи и изобщо цялостната му стабилност се постига за сметка на напреженията между елементите, и тези напрежения бавно, но неотклонно растат.

...Въпросът дали ще издържи конструкцията, нека го оставим настрана. Друго е по-важно: може ли човек да избяга от самонарастващата власт на интерфейсите, без, разбира се, да бяга изобщо от живота? И трябва ли да се стреми към това?

Когато човек губи контрол над част от живота, а и над част от самия себе си, се включва стандартна защитна реакция: личността изхвърля останалите извън контрол нейни части, обявява ги за външни на себе си. Така човек се съкращава, вътрешната му мотивация и кръгозор се ограничават само до надвисналите над, пред, зад и вътре в него интерфейси; човек става едномерен (според Маркузе), превръща се във "винтче в машина". Ако иска да запази себе си, да съхрани (и увеличи) широтата на мисленето си, той трябва да престане да бъде ЮЗЪР на социалните интерфейси, трябва да надникне отвъд тях. И ако не ги преодолее – поне да осъзнае, че преодоляването, хакването им е възможно, и че зад тях се крият неща, които си струва да се постигнат и осъзнаят. Социалният хакер – това е борец за собствената си свобода в един изтъкан от интерфейси свят.
 
 

(1) Защо използвам термина "юзъри" вместо българската дума за същото – "потребители"? Тук работата е по-скоро в тънките емоционални нюанси, с които тези две думи влизат в езика ни. Напоследък е прието да се смята, че да си потребител е нещо ако не съвсем хубаво, то поне напълно нормално, в смисъл носещо със себе си достатъчно уважение и престиж; ако перефразираме класиците, "Потребител – това звучи гордо". По телевизията говорят за федерация на п., за правата на п., обявяват Ден на п. (или Десетдневка на п., не съм сигурен), приемат Закон за защита на п. (аналогиите със Закона за защита на животните засега ще ги оставим без коментар) и изобщо се създава илюзията, че този свят едва ли не е създаден за п. и п. е негов пълноправен господар. Докато "юзър" – това е термин, използван изключително в компютърните среди, и с него се има предвид не някаква социална или пазарна роля (както е с потребителя), а фактическа некомпетентност и ограниченост на познанията.[back]

(2) Виктор Пелевин, "Зомбификация" (1993).[back]

(3) Този, който е отвъд всички езици и интерфейси – в класическите представи, това е Бог. Така че фигурата на бога е неизбежна, ако мислим себе си като външно програмирани, тоест – създадени с някаква ЦЕЛ; ако обаче приемем, че нашето съзнание (душа?) е продукт само от обучение на невронната ни мрежа, то бог става излишен – "мястото му изстива", както казва народът. Това е може би най-неочакваното следствие от концепцията за човека като невронна мрежа.[back]

(4) Финансови хакери – или финансови ламери. Всичко зависи дали те сами са измислили комбинацията, чрез която мамят данъчната система, или просто са се възползвали от вече създадена от други комбинация, дори без да знаят в подробности защо тя работи. А що се отнася до разкриваемостта на далаверите, по правило в затвора влизат само ламери; истинските хакери знаят за държавната машина повече, отколкото самата държавна машина знае за себе си – и почти винаги се изплъзват от нея.[back]

(5) Паралел между източноевропейските дисиденти и американския технически ъндърграунд прави Брус Стърлинг в "The hacker's crackdown", давайки за пример Емануел Голдстайн, редактор на списанието "2600: Hacker Quarterly". Самият Голдстайн се определя като дисидент, привърженик на идеята за свободна информация и противник на корпоративните порядки в Америка. Изобщо, недоволството от корпоративната система е общо за почти всички хакери; неслучайно Бил Гейтс и "Microsoft" са толкова недолюбвани от тях.[back]

(6) Ако в своето време Маркс наистина е бил социален хакер, то по- късно Ленин, Сталин и съветската пропаганда използват неговите трудове за точно обратната цел – да построят и наложат свой собствен социален интерфейс, тоест с цел "езиково инженерство". Тоталитаризмът – това е един конвейер за производството на един задължителен интерфейс-език. И лично аз винаги съм се чудел как официалната пропаганда гръмко твърдеше, че Маркс бил казал "Подлагай всичко на съмнение!", и едновременно с това се наказваше дори най-малкото усъмняване в официалния "марксизъм".[back]

(7) Дали наистина можем да наречем Жан Бодрияр (френски социолог и радикален интелектуалец) "хакер"? Най-куриозното е, че срещнах неговото име в един файл – списък на книги и автори, имащи отношение към киберпънка и съвременната "future culture", – в пъстрата компания на Уилям Гибсън (писател-фантаст), Беноа Манделброт (създател на фракталната теория), Марвин Мински (специалист по изкуствен интелект), Тимоти Лийри (идеолог на наркотиците и психеделията) и т.н. Пак там бяха споменати и други известни имена от хуманитарните и социални науки – Маршал Маклуън, Жак Лакан, Жак Дерида, Алвин Тофлър. Очевидно днешният хакерски ъндърграунд се интересува и от социалните промени, а не само от компютри и фантастика в стил "звездни войни" – и Бодрияр сигурно неслучайно се е озовал в списъка на "своите", хакерски мислещи хора.[back]

(8) Йипитата (от съкратеното YIP – Youth International Party), това е ляворадикално и анархистично младежко движение в Америка, което е агитирало срещу войната във Виетнам, както и срещу [капиталистическата] система изобщо. Също така едно от фрийкърските списания в 70-те години, TAP (Technical Assistance Program) е основано от хора в кръговете на йипитата. [back]

(9) Ивайло Дичев, "Машина за истина", в сб. "Граници между мен и мен", 1990.[back]